Велико Търново е град с над 7000 годишна история като най-ранните следи от човешки живот са от петото хилядолетие преди новата ера. Следи от тракийската култура в региона са открити на хълма Трапезица, датиращи още от първата половина на третото хилядолетие. Две племена – уздицензи и кробизи, столетия наред са населявали тукашния регион и са създали значителна материална и духовна култура. Следите им се изгубват през първи век от след Хр., когато римските завоеватели основават провинция Мизия (през 46 г. от н.е.) и изграждат нови центрове на култура в търновския регион, вън от голямото тракийско селище.
В ранновизантийската епоха (от V до първата половина на VII в.) на хълма Царевец кипи интензивен живот тъй като отново се превръща в укрепено селище. През VII в. тук съществува голямо славянобългарско селище, като през XII в. вече се е превърнало в укрепен град и военен център с не малка стопанска и културна значимост.
Средновековният Търновград бил разположен на хълмовете Царевец, Трапезица, Света гора, Момина крепост и днешния квартал „Асенов“ по поречието на река Янтра. Двете главни средновековни крепости били изградени на хълмовете Царевец и Трапезиця, а между тях по крайбрежието на реката възникнал „новият град”. Под югоизточната кула на Царевец се намирал „Франк хисар” – кварталът на чуждестранните търговци, а непосредствено до р. Янтра , били жилищата на по-бедната част от средновековното население на Търново.
В църквата „Св. Димитър Солунски“, през 1185 година, братята Асен и Петър обявяват въстанието, слагащо край на 167-годишното византийско владичество ,а Търново е провъзгласено за новата столица на възобновената българска държава. Този момент свързва историческата съдба на града с тази на българската държава. От Търново братята Асеновци повеждат своето войнство и освобождават множество български земи. От Търново, през 1205 г. – най-малкият от братята – Калоян, изправя българските войски срещу заплахата, която представляват за региона кръстоносците-латини, разгромява ги при Одрин и пленява техния водач – император Балдуин Фландърски. От Търново се отправят неговите пратеници до Цариград и Рим с прочутите послания – ярък белег на дипломатически гений на българския владетел. От Търново през март 1230 г. Иван Асен II – синът на цар Асен, повежда и побеждава войските на епирския деспот Теодор Комнин, който е пленен заедно с цялото си семейство.
През управлението на на цар Иван-Александър (1331— 1371) Царевград Търнов се превръща в център на вторият златен век на българската култура, който дава на славянския свят и на Югоизточна Европа прочутата Евтимиева книжовна школа, певческата школа на Йоан Кукузел, търновската живописна и архитектурна школа.
Престолнината е една от последните крепости, чиито защитници, вдъхновявани от Патриарх Евтимий, месеци наред дават отчаян, но геройки отпор срещу османските завоеватели. Въпреки техните усилия на 17 юли 1393 г. градът е превзет и съсипан.
През всичките 485 години на османско владичество Търново е център на българския дух, бит и култура . Тук се подготвят въстания,съзаклятия….. Първото Търновско въстание избухва през 1598 г. начело с видния болярин Тодор Балина; през 1686 г. – Второто Търновско въстание, начело с Ростислав Стратимирович; Марино въстание от 1700 г.; Прочутата Велчова завера от 1835 г.; Капитан-Дядо-Николовото въстание от 1856 г. И Хаджиставревата буна от 1862 г. Търново е център на Първи революционен окръг по време на Априлската епопея от 1876 г. – апогей на националноосвободителната борба срещу турското владичество.
Тези и много други исторически събития определят Велико Търново като един от най-важните центрове на националното Възраждане. Търновци започват борба за самостоятелна българска църква срещу Цариградската гръцка патриаршия още през 1838 г. Начинанието завършва с успех и с издаване на султански ферман през месец февруари 1870 година.Бидейки културен и духовен център в Търново работят много видни дейци на националното просвещение – Стоянчо Пенев Ахтар, Петко Рачев Славейков, Никола Златарски, Димитър Хаджипавли Иванов, Евгения Кисимова, Атанас Границки, Петър Гюмюшев, Васил Друмев, Добри Войников, Цани Гинчев, д-р Васил Берон, Пандели Кисимов, Киро Тулешков, Тодор Шишков, Любен Каравелов и други.
Те ревностно се заемат с устройването на местното читалище, създадено през 1869 г., като обогатяват библиотеката, организират различни театрални представления, развиват идеята за създаване на музей, издирват и събират старини. Успешно полагат основите на първото археологично дружество в България с призив за съхраняване на оцелелите исторически ценности. Едни посвещават целия си живот на училищното дело и на народното просвещение, смятайки издаването на учебници и книги за най-народополезно дело; други свързват имената си с новобългарската литература или полагат начало на народното здравеопазване. В тази неповторима епоха на национален, икономически, духовен и политически подем трябва специално да се отбележи геният на самоукия архитект-строител Уста Кольо Фичето , който създава редица шедьоври на възрожденската архитектура: църквите „Св. Богородица“, „Св. св. Константин и Елена“, „Св. Кирил“, „Св. Спас“, хана на Хаджи Николи, конака, къщата с маймунката и сгради в Преображенския и в Плаковския манастир.