Тексът е подготвен от доц. д-р Мирко Робов, Зам. Ръководител на разкопките
Килифаревският манастир на Теодосий Търновски – исихастки и книжовен център от средата на ХІV век
История на проучванията
Средновековният Килифаревски манастир е проучен с археологически разкопки, между 1974 и 1988 год. Изследователският проект е в рамките на програмата на тогавашния Общонароден комитет за развитие на град Велико Търново, със средства от неговия бюджет и студентски бригади от ВТУ „Св.Св.Кирил и Методий”. Ръководител на разкопките е доц. Янка Николова със зам. Ръководител доц. Мирко Робов.
Обектът е бил известен на местните жители с неизбежните легенди и предания, като запазената топонимия точно го локализира, а до известна степен и насочва по отношение на функционалната му характеристика и на строителната му хронология. Така, хълмът е познат като “Царски пирг”, “Старото манастирище”, “Стражницата”, “Калето”.
В раздел 8 на своите „Пътувания по България”, които издава в Прага през 1888 год., Иречек споменава под линия за предание, че в Килифарево имало камък с надпис, че тамошният манастир е съграден по времето на патриарх Теодосий в ХІV век. Иречек не уточнява, обаче, за коя от църквите точно става въпрос – т.е. дали тази в града или манастирската църква Рождество Богородично.
В „История на българите” същият автор отбелязва, че в Килифарево имало някога три или четири манастира, две черкви, едната от които все още запазена /т.е. към 1876 год. когато е издадена за пръв път книгата/, както и крепост. Под линия той се позовата на сведение дадено от П.Р.Славейков, публикувано в Български книжици през 1859 и в Читалище през 1873 г./, че при преустройството на“женската църква” в 1830 г, били заровени цял куп стари ръкописи. Не е съвсем ясно, обаче за коя именно църква става въпрос и доколко е достоверно сведението наСлавейков.
Първите описания, след направени теренни обхождания на стария Килифаревски манастир датират от 1903 год. Те са извършени от Йордан поп Георгиев, тогавашен директор на Етнографския музей в София. Както сам той пише: ”Най-горната част на тая височина /т.е. билото на хълма/ е била заградена с един грамаден зид, основите на който се виждат навсякъде. Тоя зид е правен само от изток и север”.
По нататък, Й. п.Георгиев посочва измерените от него дължини на крепостните зидове, както и някои особености по отношение на трасето, което следват: „Източната стена е 165 м дълга, а северната – 157,5 м. Откъм запад, пък и откъм юг зидът се изкривява според мястото, през което минава, и заима една дължина от 240 метра”.
Според неговите наблюдения, устройствената схема на манастира е включвала солиден разделителен зид, успореден на източния, който е отделял “две слепени укрепления: същинска крепост, която има форма на един разкривен четириъгълник и манастирско укрепление, което има форма на един съвсем неправилен многоъгълник. В последното укрепление се намират развалините на няколко сгради, в които има тухли и парчета от вар, покрити с живопис.”
По отношение на хронологическата последователност, Й.п.Георгиев счита, че първо е бил издигнат манастира при царуването на Иван Александър, а по-късно е била изградена крепостта, с цел да бъдат защитени монасите от евентуални нападения. Той споменава също за останки от четири кули, едната от които се намирала в североизточния ъгъл, на най-високата точка от крепостта, с пряка видимост към Търново.
През 1942 год. Никола Станев отново заснел видимите над повърхността останки от зидове, като коригирал някои от измеренията, направени преди това от Йордан п.Георгиев. Станев направил опит да изчертае и план на крепостта, като й предал форма на неправилен петоъгълник. В неговият план, на всеки от четирите ъгъла на крепостта е обозначена по една кула, а в чупката на северния участък от крепостната стена той нанесал порта.
Покрай вътрешното лице на източната и южната стена, Никола Станев установил наличие на сгради, подредени във верижен план, които приел за манастирски килии. Според неговия план се оказва, че вътрешното пространство на манастира е било разделено посредством два перпендикулярни зида, на четири равни части.
В наоса на църквата на сегашния манастир, който се намира в подножието на хълма, се съхранява и една маслена картина, датираща от началото на ХХ век, нарисувана от стария търновски художник Недялко Каранешев. В нея също са означени крепостната стена, манастирски сгради около нея, а в средата е показана голяма църква с базиликален план. По отношение автентичността на паметниците, художникът се е отнесъл с видима доза от творческо въображение, което естествено е отнело много от документалната стойност на творбата.
През октомври и ноември на 1953 год., когато цялата гора по билото на хълма е била изсечена, обхождания правят архимандрит Инокентий и професор Пашев.
Те не констатират наличието на разделителен зид между крепостта и манастира, за какъвто споменават Йордан п. Георгиев и Никола Станев. Видимите архитектурни останки в средата на комплекса те приемат като руини на планински дворец, като го свързват с цар Иван Александър, т.е. негова лятна резиденция. Всъщност проф. Пашев, още през 1898 год. като ученик посещава обекта и остава силно впечатлен при вида на останките от някакъв грандиозен строеж, който десетилетия по-късно продължава да определя като царски дворец.
Архимандрит Инокентий, както всъщност и Й.п.Георгиев, попада на останки от стенописана отвътре църковна постройка, откривайки стенописни фрагменти всред разрушения от тухли и хоросан, но подробности за особеностите на самата стенопис те не съобщават, както всъщност не съобщават къде точно са се намирали въпросните останки.
Инокентий предава интересни сведения на двама местни жители от съседното от север село Нацовци – Русин и Иван Ганчеви, извършили очевидно иманярски сондажи през 40-те, 50-те години на ХХ век, при което попаднали на скелет в седящо положение /вероятно монах дал обет /. Двамата иманяри очевидно са отнесли със себе си и някои интересни находки, като съобщават само за намерена икона, без подробности за материала и изображенията по нея.
Архимандрит Инокентий се ангажира с една определено стройна и категорична хронология за по-сетнешната съдба на лаврата, като обаче не посочва първоизточника си. Според него манастирът е разрушен през 1393 год. /очевидно с падането на Търново/, като е бил възобновен през 1442 год.
През 1595 год. турците отново разрушават обителта, след което монасите възобновили църквата, а през 1625 год. си построили “покриви” /очевидно става въпрос за килии/, но не на билото, а в подножието на хълма, на брега на река Белица. С това били положени основите на новия Килифаревски манастир.
Локализация и топографска характеристика.
Средновековният Килифаревски манастир е разположен върху билото на висок хълм в Хаинбоазкия проход, по поречието на река Белица. Обектът се намира на около 18 км южно от Велико Търново, и на 4 км южно от град Килифарево. В западното подножие на този хълм, върху широка тераса по десния бряг на реката, се намира съвременния Килифаревски манастир.
Към обекта върху билото на хълма отвежда път през село Нацовци, който е бил прокаран през средновековния период на комплекса, а може би още през ранновизантийската епоха /5-7 век/. От тук е била връзката с основната комуникация – Хаинбоазкия проход, а и като непосредствен достъп за отбрана на самия проход. Път свързва комплекса към изток със село Големани, а стръмна тясна пътека, прокарана по западния склон на хълма отвежда до днешния Килифаревски манастир.
Общото затворено пространство и при ранновизантийската, а също и средновековната крепости, е с обща площ от около 15 дка. Приблизително толкова е площта е на Теодосиевия манастир.
Самият хълм е със силно изразен висок релеф. Стръмно се спускат северният, западиният и южният склонове, докато източният е по-полегат.
Обектът е разположен върху три естествени тераси, които следват наклона на билото от изток към запад. Най-широка е югозападната тераса, върху която е изградена и най-представителната архитектура – както на ранновизантийския комплекс, така и на средновековния Теодосиев манастир. Това е най-слънчевата и хигиенична тераса от комплекса, от която се открива просторна и живописна гледка към Хаинбоазкия проход.
Археологически проучвания
Археологическите проучвания са проведени между 1974-1988 год. под ръководството на доц. Янка Николова. Разкрити са останки от две крепости от различни епохи и манастир от времето на Търновското царство.
Издигнати през различни исторически епохи, укрепителните съоръжения всъщност следват логиката на една и съща отбранителна стратегия – охрана на прохода като основен подход към ранновизантийското укрепено поселение, а след това и към новата българска столица Търново
V-VІ век
Първата крепост е издигната по времето на Анастасий І /491-518/.
Крепостта съществува и при управлението на Юстин І /518-527 г./, а при Юстиниан І /527-565 г./ е включена като елемент от цялостната укрепителна система срещу зачестилите набези на варварските племена от север. От това време датира надпис върху камък, изписан на латински, който гласи:
“Аустатис нека да живее в името на Христа.
За килията той изсече пътека в скалата”.
Съществуването на манастир от ранновизантийския период /5-7 в./ не е засвидетелствано по археологически път. Косвени данни за него се съдържат единствено в надписа върху камък, преупотребен вторично като осов в източната порта на крепостта.
Оформени са два входа – в северозападния ъгъл на крепостта и в източната й част. Западният вход е фланкиран с четириъгълна кула, трапецовидна, с изнесен навън остър ъгъл. Входът се е затварял с една двукрила врата.
В североизточния ъгъл на крепостта, върху най високата й точка е изградена четириъгълна кула, с остър ъгъл навън. Това съоръжение е съчетавало отбранителни, наблюдателни и сигнални функции.
Останки от сгради във вътрешността на крепостта са установени в източната и южната й част, както и от запад.
Култовите постройки от този период са две базилики – едната, със синтрон, разположена върху широката, южна тераса на комплекса /трикорабна, с притвор и голяма полукръгла апсида/. С южния и западния си зидове, базиликата се включва в трасето на крепостната стена във визирания участък. Размерите на постройката са 24,80/12,50 м.
Другата, по-ранна базилика, също е трикорабна, с кръщелна /баптистерий/. Изградена е върху по-високата, източна тераса. С тристенна апсида и един притвор. Дължината й е 22,50 м.
ХІІ-ХІІІ век
Средновековна българска крепост е издигната е в края на ХІІ век с възобновяването на държавата и определянето на Търново за нейна столица. Просъществувала до втората половина на ХІІІ век, след което е изоставена, вероятно поради промяна във военно-стратегическия замисъл за отбрана на подстъпите към столицата.
Крепостния зид следва трасето на ранновизантийската стена, като са били надстроени заварените останки от V-VІ век. Реконструиран бил източния вход, оформен с две двукрили врати.
Потерни били оформени в северния, източния и южния крепостни зидове. Издигнати били кули при западния вход и в североизточния ъгъл, като последната повтаря по план ранновизантийската. Установени са еднораменни стълби към вътрешното лице на северната крепостна стена.
Сградите във вътрешността на крепостта са разположени основно в западния участък. По план са едноделни, двуделни и триделни.
Откритото оръжие от този период се състои от каменни бойни топки, мечове, боздугани, върхове от стрели и копия, алебарда.
За нуждите на крепостта, с частична промяна в плана била преустроена южната базилика.
ХІV век
Общежителен манастир, отшелнически килии, школа.
Манаситирът е с центричен план. Като площ приблизително съответства на заеманото от крепостта пространство. Оградният зид на комплекса е с дебелина от около 0,90 м и следва трасето на крепостната стена /издигнат е върху нейните руини/.
Голям вътрешен двор е затворен между четири крила на манастира. Единични постройки, най-северната от които е определена като игуменарница, са разположени между източното и южното крила.
Непосредствено до игуменариницата е разположена малка еднокорабна църква с притвор. Стените на църквата са пластично разчленени и декорирани с керамопластични елементи. Вътрешността е била покрита с живописна украса.
Западно от църквата отвежда каменен плочник до двуделна сграда, която най-вероятно е манастирската трапезария.
Стопанският сектор е отделен в западната част на комплекса. Открити са занаятчийски пособия, земеделски сечива, данни за производство на накити от стъкло и метал.
Върху южната тераса, структорообразуващ елемент е широка алея, с верижно разоположени сгради на крилото /общо девет на брой – една триделна, една двуделна и четири единични постройки/ от северната й страна, и преустроената като църква южна базилика от юг.
Установените тук материали /железни писала, пособия за производство на пергамент и т.н./ определят тази част от комплекса като манастирски скрипторий.
Западното крило е съставена от помещения предимно със стопански характер.
Установени са три от отшелническите килии. Те са двуделни по план. Разположени са южно, извън оградния зид на манастира. Едната от тези килии е непосредствено западно от южната базилика, в чупка на крепостната стена и върху същата тераса, а останалите две – в ската.
Несъмнено и Килифаревския манастир е създаден на основата на Синайския ктиторски устав, следвайки първообраза на Синаитовата обител в Парория. Ядрото на лаврата е бил киновиалния комплекс, а на места, извън чертите на ограденото пространство са били разположени анахоретските килии
Няколко единични постройки са разположени по протежение на източния ограден зид, между източното и южното манастирски крила. Първата от север е манастирската игуменарница.
Манастирът на Теодосий при Килифарево просъществувал сравнително кратко, но запазените сведения засвидетелстват изключително важната му роля като разсадник на исихазма със силно влияние над обществено-религиозните процеси свързани със столицата Търново. Неговото последвало влияние, адекватно на пъстрия му народностен състав, далеч надхвърлило рамките на българската държава. Килифаревските монаси, водени от Теодосий изиграват определяща роля за успешното провеждане на двата събора за разобличаването и осъждането на различни антиеретически движения, проведени в Търново през 1355 и 1360 год.
Кръгът на Теодосий оставя дълбока и трайна диря и като активен проводник в стремежа на Константинополската патриаршия за обединение под нейното върховенство на православното християнство. Най-яркото свидетелство затова е и известната “ГРАМОТА НА КАЛИСТ” от декември 1355 год.
За твърде кратко време манастирът се превърнал в книжовно средище с общобългарско и общославянско значение. В кръга на Тедосий работили талантливи книжовници, сред които изключителният за времето си преводач от гръцки йеромонах Дионисий. Сред достигналите до нас негови преводи е този на “Маргарит” от Йоан Златоуст. В Килифаревската лавра започнала и ранната книжовна дейност на Евтимий /бъдещ Търновски патриарх/ и Киприян Цамблак /бъдещ Киевски и Литовски митрополит, а по-късно митрополит на Москва и цяла Русия/.
Именно в скриптория на Килифаревската лавра е създаден един от най-добрите образци на българската средновековна миниатюристика, Томичовият псалтир. Поръчан от местен болярин за монасите от лаврата, или пък като частна книга за някои от видните й духовници.
В пластовете на манастирската игуменарница е открит подглазурен монограм на св. Теодосий Търновски, върху вътрешната страна на стена от съд, украсен в сграфито техника.
Теодосиевата лавра при Килифарево се оказала едно от основните свързващи звена между Цариград и Търново в духовно и политическо отношение, като продължила интензивния си живот и след отпътуването на Теодосий през 1362 год. за византийската столица.
